Какъв е бил Вагнер?

Може би ги е привличала именно невероятната му самоувереност. Или пък фактът, че Вагнер е бил човек, който се е виждал като месия, осенен от уникално щастие. Което до голяма степен отговаря на истината – малкият Рихард от Лайпциг, роден на 22 май 1813 година, отрано тръгва по театрални представления с родителите си, а още на 10 години решава, че ще стане композитор – под влиянието на Карл Мария фон Вебер. Когато чува Деветата симфония на Бетовен, вече знае с кого ще се мери.

Извънредно надарен и извънредно подъл

Само че този, който е решил да се мери с най-големите, трябва самият да бъде такъв – или поне да убеди себе си и света, че е велик. При Вагнер са факт и двете: извънредно надарен, пълен с идеи и, не на последно място, неимоверно самохвален. Казано накратко: човек, на когото генът на скромността определено му липсва. И още един недостатък: Вагнер изобщо не може да борави с пари. Дълговете са вечният му спътник. Показателно е бягството му от Рига, която той напуска ненадейно заедно със съпругата си Мина именно заради дълговете, които били натрупали.

Портрет на Мина Вагнер

Една от безспорните способности на Вагнер е да проси успешно – от царе, оперни директори, покровителки и техните измамени съпрузи. Отношението му към известния композитор Джакомо Майербер обаче е наистина подло – Вагнер го моли в Париж за съдействие /което му е оказано/, след което го омаскарява в отвратителното си съчинение за евреите в музиката. Точно това съчинение, впрочем, се явява като един вид потвърждение на тезата, че някои от мислите на Вагнер са намерили в лицето на Хитлер перфектния адресат.

Успехите на Майербер силно тормозят жадния за слава Вагнер, във връзка с което през 1842-ра той композира грандиозната си опера „Риенци“. Целта му е веднъж завинаги да удари Майербер в земята. Финансовото му положение обаче не се подобрява. И макар да е назначен за дворцов капелмайстор в Дрезден, постоянно изпитва нужда от пари. През 1864-та баварският крал Лудвиг Втори го уверява, че ще го освободи от всички финансови грижи, но постепенно среща все по-големи затруднения да оправдава неимоверните разходи на своя фаворит. Между другото: именно благодарение на отпуснатите от Лудвиг Втори 100 000 талера, през 1876-та се провежда първият Байройтски фестивал.

Междувременно Вагнер се отказва от идеите си, съгласно които държавите трябва да бъдат реорганизирани, собствеността да се премахне, а отношението към творците да е като към хора, които създават и съхраняват истинското, възвишеното. Възмутен от това, че не е намерил достатъчно привърженици, композиторът преминава в лагера на революционерите и се сближава с анархисти като Бакунин. Именно тогава формулира своите революционни съчинения, в центъра на които са творбите на бъдещето – произведенията на модерния музикален театър. Тенденциите вече са набелязани – в „Летящият холандец“, „Танхойзер“ и „Лоенгрин“, базирани на митологичното представяне на света.

Вагнер с дъщерята на Ференц Лист – Козима

Вагнер, музиката и жените

Вагнер посвещава 26 години от живота си на чудовищния епос „Пръстенът на Нибелунгите“ – многочасова критика на капитализма с героични, кръвосмесителни и убийствени моменти, спрямо които постоянно би могъл да се прилага наказателният кодекс. Така изглежда реализацията на неговата идея за Gesamtkunstwerk – тоталното, универсално произведение на изкуството, което да синтезира в себе си драма, музика, танц, литература, живопис, скулптура и архитектура.

За написването на тетралогията Вагнер неизбежно се е нуждаел от опора, която намира в лицето на Матилде Везендонк – музата с брачна халка и секретарски задължения. Но докато контактът с нея е само етюд /между 1852 и 1855 година/, връзката с Козима фон Бюлов е истински роман. Дъщерята на Ференц Лист и съпруга на известния диригент Ханс фон Бюлов се жени за Вагнер през 1870-та – след няколко години незаконно съжителство. А първата съпруга Мина? Тя умира през 1866-та, като няколко години преди това Вагнер я нарича „доста застаряла жена“. И дори не отива на погребението й.

Вагнер е много доволен от новите си постижения, той на практика революционизира операта като такава, въвеждайки техниката на лайтмотива. А мечтаното от него освобождение от целия натиск настъпва на 26 юли 1882-ра, когато в Байройт бляскаво преминава премиерата на особено дългата опера „Парсифал“. От този момент нататък Вагнер няма никакви финансови грижи – за пръв път в живота си. Но не за дълго. Година по-късно той умира във Венеция – сърцето му спира.

Дойче Веле