Имате ли впечатления какво е психологическото състояние на децата и младежите заради кризата, предизвикана от коронавируса?

Нека говорим за тези млади хора, които са родени в новото хилядолетие, за които не е необичайно да се влюбиш „през компютъра“, и чиито семейства са все по-често с много деца от различни майки и бащи, от различни националности и етноси, пребиваващи на територията на различни държави, няколко поколения едновременно, в които членовете са с активна кариера в различни посоки и са в независими отношения с прародителите. Тези деца и младежи отдавна имат динамичната среда, подчинена на „странни и неразбираеми с проста логика“ стандарти виртуално и реално, за естествена своя среда. Те имат способността да се приспособяват бързо и практично да извличат ползите от всяка ситуация, за да вървят напред, и при това успяват да го правят по начин, който често е неразбираем за нас – хората от предишното хилядолетие.

Тревожността има различни измерения и тя често е катализатор на напредък, а не бариера за успеха. Затова и аз лично вярвам, че децата и младежите са добре и начинът, по който се справят по време на кризата, трябва да бъде много внимателно наблюдаван и анализиран, за да бъде рецептата за успех на възрастните, които изпитват затруднения и колебания в успеха си.

Трябва ли да се иска тяхното мнение във връзка с обучението и всичко, което ги засяга в настъпилите промени?

Тук съм категорична – да! Та нали ако не планираме пътя на успеха заедно с тези, за които го градим, всъщност планираме да не успеем! Как очакваме един млад човек да бъде солидарен с целите, които поставяме пред него, ако не ги разбира, не ги съпреживява, не ги възприема като свои? В  стремежа си да постигнем максимално разширени възможности за подпомагане на децата, ние, възрастните, много често проявяваме

склонност към „замазване на права“.

Но по-опасното е, че се лишаваме от възможността да възприемем пълноценно ресурса, който децата представляват за  напредъка, който желаем да постигнем. Общуването е двустранен процес, дори и в образованието. В моята практика младите хора доста често ми демонстрират, че обществото е несправедливо към децата не само в България – ние проявяваме склонност да ги възприемаме само като обект на закрила и грижа, а не като личности.

Какъв смятате, че е успешният подход за общуване с младите хора?

Когато възприемаш отсрещната страна в общуването като пълноценна личност със съответните нарастващи отговорности и възможности за акумулиране на нови идеи – тогава общуването е ефективно. Все още не мога да си обясня защо имаме склонност да се лишаваме от този подход и от тази възможност, когато общуваме с млад човек.

Отговорностите и гласуването на доверие или слепите заповеди са правилният път за развитието на младежите?

Младият човек е с широко отворени очи към света. Фактът, че децата днес постигат сходно развитие, независимо в каква национална образователна система са включени и къде по света израстват, е ярко осветляване на обстоятелството, че възрастните не са подготвени да разбират адекватно изразните средства на детето от ХХI век. Тогава може би е дошло времето да се усъмним, че възрастните разбират поведението на децата. И може би именно поради това се създават цели

бездни в подкрепата към младия човек

в днешно време – тя е неадекватна и следователно не може да бъде гарант за обществения успех на традиционните начинания в една общност (дори и семейна). В тази връзка вярвам, че е крайно време доверието да бъде развивано двупосочно – не просто възрастните да гласуват доверие на децата, а и младият човек да успява да се довери на възрастните.

Уникалната атмосфера на ХХI век, в която децата, освен да се подготвят за живота, живеят в дух на сътрудничество, право на поемане на отговорности, толерантност, но и силен фокус към личността е, може би, достатъчното условие да се създаде нова, все още неординерна представа и разбиране за света на новите поколения, в която социалната отговорност е само един от продуктите на успеха.

Какво е посланието ви към българската жена, сблъскала се с предизвикателството на кризисната обстановка?

По време на кризи жената е най-силна. Тя някак свойски успява да обхване проблема (колкото и голям да е) и да въведе с елегантност, нежност и топлина едно успокоение за околните, дори и да им вдъхне суперсили. Често крилото на майката с кариера (каквато е българката) е невидимо за околните, пренебрегвано и неоценявано, но кризите изваждат на показ най-силното и най-уязвимото у всеки от нас. Вярвам, че българките са силни в своята женственост – с последователност, грижовност и усещане за елегантност водят хората около себе си по пътя на сигурността.

Какво ни показа този вирус и какво научихме за света?

Все още се опитвам да подредя за себе си множество отговори на незададени въпроси покрай пандемията. Свидетели ли сме на вмешателсто в свободата? Ще трябва ли да се трудим повече занапред? Какви жертви ще ни се наложи да правим? Дали егоизмът ще промени  измеренията си? Има ли отказ от демокрация в световен план?

Харесва ли ни да бъдем водени сляпо,

по-комфортно ли ни кара да се чувстваме едно освобождаване от лична отговорност? Популизмът ли ще властва занапред? Как ще изглежда следващата политическа сила, която ще спечели доверието на българския избирател?… Опитах се да се вслушам в мнението на младите хора за уроците, които този вирус ни дава, и изводите, които трябва да си направим, но всъщност те със своето самочувствие не възприемат ситуацията като криза и не й придават такава важност. Може би това е най-големият урок.

.jenatadnes.com