„ГНЕВЪТ НА АХИЛ“ – МОНОСПЕКТАКЪЛ НА ДИМИТЪР МАРКОВ

12.10.2025
Written by: Сливенски Новини

Втората премиера на Сливенския драматичен театър в програмата на тазгодишния Есенен театрален салон е адресирана към най-младата публика

„Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев…“ – От тази първа строфа на Омировата „Илиада“ е избрано заглавието на моноспектакъла на Димитър Марков „Гневът на Ахил“ чиято премиера очакваме на 16 октомври. Това е втората премиера на Сливенския драматичен театър в програмата на тазгодишния Есенен театрален салон и тя е адресирана към най-младата публика.

Почти всеки сезон Драматичният театър подготвя представление за подрастващата театрална аудитория, с идеята, че е необходимо участие на професионалисти в оформянето на нейния неукрепнал естетически вкус и той не трябва да бъде оставен в ръцете на случайни личности, явления и събития.

Актьорът и режисьор Димитър Марков не за пръв път предлага на зрителите свой моноспектакъл. След текстовете на Вазов и Захари Стоянов, Радичков, Джеймс Джойс, той се обръща към историите и поуките на класическата древност – поемите на Омир, в които старогръцката митология разказва за битки на древни народи, митични герои и могъщи богове. Създадена въз основа на старогръцки предания за подвизи на увенчани с ореола на славата антични герои, „Илиада“ на Омир“ е едно от най-древните произведения в европейската литература. Илиадата, която е епически разказ за Троянската война, е част от задължителната учебна програма на осмокласниците, заедно с теми от старогръцката митология. И ако в часовете е малко трудно да се осмислят стиховете на Омир, безценна помощ може да окаже театралният разказ, потапянето в магията на театъра, а чрез нея – в бездънното море на старогръцките митове и легенди.
Какви моменти от старогръцката митология представя Димитър Марков в своя моноспектакъл?

В този спектакъл се опитвам да пресъздам Омировия текст по начин, максимално близък до неговия първообраз, до неговия оригинал. Той е направен, за да бъде произнасян на живо пред аудитория, от един човек. Тук аз влизам в ролята на един древногръцки рапсод, Рапсодите са следващото поколение изпълнители след аедите. Омир е бил от аедите – тези, които са създавали произведенията си на живо, пред публика, без да ги пишат, но с някакъв предварителен сценарий в ума си. Следващото поколение изпълнители вече наизустява тези произведения и така Омировата „Илиада“, впоследствие записана, стига до нас. Оттам насетне идва голямата проверка на това как този текст звучи днес.
Какво разказва моноспектакълът, който вероятно започва с „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила…“
Разбира се, че така започва. Оттам е и заглавието на спектакъла, който проследява историята на Ахил в епоса, използвайки главите 1-ва, 16-та, 18-та, 19-та и т.н. до 24-та. Това са песните, които разказват какво се случва на Ахил – един класически образ на античен герой от митологията. Ние вървим по линията на историята на неговия гняв – как той възниква, как се развива, как се възпламенява, как той се отрича от него. Интересно е как, след отричането, Ахил се отдава на съвсем друг гняв. Има една глава, наречена „Отричане от гнева“, след което той влиза в битките. В неговото съзнание гневът идва първо от конфликта с Агамемнон, който си присвоява девойката на Ахил и той отказва да участва в боевете. Когато се отрича от този гняв, той се хвърля в боя и тогава проявява същинския си гняв.
Този гняв разрушителен ли е или съзидателен за нещо или някого?
Разбира се, че гневът е разрушителен, така е откакто свят светува. Неслучайно дори в научната фантастика – в „Междузвездни войни“, има такава прословута реплика: “Страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до страдание!“ Гневът на Ахил е неспирно разрушителен, той стига до убийството на Хектор и продължава и след убийството на Хектор…
Но Ахил се помирява с Приам, царя на Троя, баща на Хектор.
Помиряването с Приам е един от основните моменти в моя спектакъл. Приам извършва един жест, с който побеждава този гняв: той отива при Ахил и целува ръцете му – ръцете, убили сина му. Той му го и казва. И оттук нататък следва помирението и укротяването на този гняв. Този жест е много интересен, той не е от тази древност, в която всичко е „око за око, зъб за зъб“. Той като че ли идва от някаква друга епоха, произтича от принципа: „като ти ударят едната буза, обърни и другата“. И това вече е жест от друго време, което предстои да се случи.
Поставя ли спектакълът актуални общочовешки теми, валидни от древността, от Троянската война отпреди новата ера, до наши дни?
Темата за гнева се оказва изключително актуална и в днешния ден, когато гледаме репортажи за деца, които се бият зверски, тормозят, унижават другите. Живеем в едно изключително агресивно време, дори страшно, когато войната ни заобикаля отвсякъде. И това е проявление на този неудържим човешки гняв, който ескалира все повече и повече, взема жертви по цял свят и не води до нищо добро.
Има ли образователна идея в начинанието?
Да. Спектакълът тръгна с тази идея и основната целева група са учениците, които изучават в момента Омировите поеми и старогръцките митове и легенди. Идеята е, в ерата на изкуствения интелект, те да чуят литературния материал като живо слово, защото той е много обемен и трудносмилаем с тези огромни Омирови изречения. Омировият тест изисква друга концентрация и друго темпо. Полезно е за учениците да чуят този текст и да усетят, че в него живее една много вълнуваща история, която си струва да бъде чута и проследена в развитие. Този разказ е бил предназначен да развлича древните хора.
Ставаш все по-умел майстор на моноспектаклите… Твоя ли е и драматизацията?
Майстор трудна е да се каже, по-скоро обичам да правя моноспектакли. В тях усещам, че мога да се изразя по много по-лек начин, с простички, но въздействащи изразни средства. Тази роля – на рапсода, съм я играл в „Епопея на забравените“. След това направих нещо подобно в моноспектакъла си по „Одисей“ на Джеймс Джойс. Имам афинитет към този тип театрален разказ. В случая съм направил една композиция върху цялата Илиада, за да може да излезе темата, която разработвам.
Защо, според теб, Илиадата и Одисеята на Омир живеят и до днес?
Защото са невероятни истории, написани на невероятен език. Това е един връх в човешкото творчество, гениално произведение на изкуството, това е началото на световната литература. Цялата литература започва с историята за „гнева на Ахила Пелеев“. Илиадата, и Одисеята трябва редовно да се четат и препрочитат.
Кой е любимият ти момент в спектакъла?
Целият спектакъл върви към момента на прошката между Приам и Ахил. Иначе, имам много любими моменти, като например момента, когато Ахил тръгва да се бие. Някои оставих в представлението, други съкратих. И в Илиадата, и в Одисеята, има определени неща, около които се върти цялото повествование. Одисеята изобилства от картини как колят волове, как ги разфасоват, правят шишове и ги пекат, засищат глада и жаждата си, а след това Одисей започва да разказва историите си. Илиадата е пълна с описания откъде е минало копието, коя част на тялото на героя пробило, откъде е излязла стрелата, кой прешлен е изпращял, коя ръка накъде отишла. Някои от тези песни не се изучават в училище.
Освен натуралистичните, има и поетични моменти, например за розовопръстата зора…
Красиви и силни са сравненията и метафорите на Омир. И гневът на Ахил е описан много картинно, описателно, подробно. При подредбата на думите Омир проявява изключителна вещина и вкус. Има повтарящи се конструкции. Когато разказвал на живо, той имал опорни елементи, които повтаря, а героите описва с едни и същи епитети. Аз използвам този прийом, но някъде съкратих повторенията, за да се поберем в сценичното време, което е 55-60 минути. Нали е казано: краткостта е белег на таланта… Трябва да се овладее младата аудитория, за която съм измислил лека закачка, за да участват в началото на спектакъла и те самите.
Ккакво ще кажем за музиката и сценографията на спектакъла?
На този моноспектакъл гледам като на една актьорска акция. Музика направих малко, като сценография и режисьорско решение съм се старал да го опростя максимално. Действието се развива сред съборените и срутени камъни от една крепост, може да се разчете като Троянската, може като всяка друга из древна Гърция. И там, на това място, се разказва историята.
Какво е посланието към младата публика?
Посланието е в жеста на Приам, когато той целува ръцете на Ахил. – Прошката! Мисля, че много малко хора са способни на такава прошка и до днес. Това е нещото, което идва с Христос преди 2025 години и до което ние все още не можем да достигнем. Защо на нас ни е токова трудно да простим дори дребни неща, а този човек прощава на Ахил и непростимото?… Илиадата приключва с погребването на Хектор. Любовта е по-силна от агресията – опитвам се такова внушение да прокарам в спектакъла. Приам и Ахил вечерят заедно, тогава Приам се любува на красотата на Ахил, Ахил гледа благородната осанка на Приам и си спомня за собствения си баща, след което Приам остава да нощува в стана на Ахил. Неслучайно помирението преминава през любовта – това е християнската идея „да обичаш врага си“, но и тук, в един кратък момент, се случва именно това. И гневът остава на заден план. Защо Ахил, който е полубог и се е заклел на Хектор, че няма да даде тялото му на родителите му да го погребат, после го дава? – Това е едно положително развитие на образа му в морален план.

Ахил е видимо сложен и противоречив характер: от една страна – благороден, справедлив, великодушен, толерантен, силно и нежно обичащ, от друга – гневлив, избухлив, отмъстителен, безпощаден, жесток. Спектакълът пресъздава важен момент от живота на този велик герой от старогръцката митология. Богоравният Ахил, епическият идеал на древните гърци за героизъм, е централна фигура в поемата „Илиада“. Затова гневът на Ахил е първоначалната искра, която възпламенява страстите, постъпките и поведението на героите и боговете.

Гледайте „Гневът на Ахил“ – и млади, и стари! Старите – за да си спомнят, младите – за да научат. 16-ти октомври чука на вратата. Премиерата е в Камерната зала на Драматичния театър на Сливен.

Щилияна ВАСИЛЕВА