Георги Йорданов: Народът ни е поразен от разяждащото го чувство за несправедливост

„За Отечеството работя, байо! Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправим и всички да вървим наедно…“ Тоя чист зов на Апостола на свободата и днес е живец на българщината.
Очевидно е, че коренните промени в страната след 1989 г. дават силен отпечатък върху съзнанието и живота, особено на младежта. Вкусихме и от меда, и от жилото на съвремието. Опитах се да правя сравнение между онова, което стана у нас и в други страни, с които имаме сходна историческа участ. Известно е, че който може – прави, другите – поучават. Нямам намерение да поучавам когото и да било. Само размишлявам. Споделих с читателите мисли и чувства за годините на социализма и за новия възроден капитализъм у нас. Приключвайки своя разказ за извървения път, логично е да се вълнувам и за предстоящите времена. Народът казва: „Миналото не се повръща, а се преглъща“. Да, добри или лоши, преживените години не може да се променят. Но те са извор на дълбока поука.
Социолози и политолози изучават общественото състояние и се опитват да формулират прогнози за бъдещето. Моята цел е по-скромна. Потъвайки в спомени за отминали години, разсъждения за настоящето и бъдното, разбирам, че личните ми преживявания са отзвук от общественото битие. Знае се, че историята отбелязва не дребното, а съществените резултати от социално-икономическите изменения, отразени и в живота на всеки човек. По данни на Евростат 57 на сто от българите смятат, че са живели по-добре по времето на социализма, отколкото днес. 30 на сто твърдят, че сега са щастливи; двойно повече са на обратното мнение. Естествено е да разбираме и едните, и другите граждани. По-малката група хора, свързани с властта, или внезапно и бързо забогатели, въздигат на възбог показатели за развитието на страната, загърбвайки стряскащи негативни факти и обстоятелства. Разбира се, те имат своя мярка за добро и успех. Бедата е, че е налице дълбоко несъответствие между тяхната самооценка и суровата действителност.
Казвам това с твърдото убеждение, че съдбовната промяна след 1989 г. създаде благоприятна среда за по-нататъшен подем на Отечеството. Човек трябва да е без разсъдък и честен поглед върху обществените явления и процеси, ако отрече големите предимства на демокрацията, свободата, многопартийността, възможността да се пътува, да се разменят стоки, капитали и културни ценности. Ала не може да не съжаляваме дълбоко за пропилени възможности, които биха допринесли за повече народни добрини.
Като всеки българин и аз с голям интерес следя изявите на успели личности, подвизаващи се на високи места в управлението и бизнеса. Струва ми се, че много от тях се наслаждават на „…провидения из мъглата“ (Петко Ю. Тодоров). Някои техни изявления по медиите приличат на детски хвалби. По дух те наподобяват примерно диалога между взискателен баща и неуспяващ в учението син. След показани десет двойки за първия срок в края на учебната година, надявайки се на похвала, вдъхновеният юноша се отчита с голям успех – двойките са намалели от десет на седем. Нищо че пак ще се повтаря класът в школото на живота.
Ето как се самоопияняват днес първите ни управленци: „Център до център…“, „Висококвалифицирани българи се връщат от чужбина, защото в България се правят велики неща…“. Това провидение наподобява въображението на прочутия испански идалго Дон Кихот, с огромната разлика, че великият герой на едноименния роман е безподобен рицар на правдата и справедливостта. А авторът на безсмъртната творба Мигел де Сервантес осъжда „всеки, който е забогатял за една година…“.
Мисля, че онези, които бягат от истината и се хвалят с маломерни или въображаеми сполуки, за да потъват в илюзии, приличат на крокодилите, гълтащи камъни, за да се задържат по-дълго под водата. Правя тези съпоставки на несравними неща, за да приканя овластените с народния глас постоянно да откликват на действителността, на суровия живот. Защото е стряскаща огромната разлика между днешното състояние на България и средното равнище на страните от Европейския съюз. Нашата държава бе приета преди 12 години в европейската общност въпреки тези големи отлики. Както признават западни партньори, това станало и по политически причини. Потребно е да се допълни – и поради интереси на развитите европейски държави и техните задокеански съюзници. Не е безинтересно да се напомни, че през повечето време оттогава държавата се управлява от хора, които самонадеяно и на несъвършен български книжовен език внушават, че „у нас се правят чудеса“. И прилагат нагло корупционни и клиентелистки практики.
Едва ли има трезво мислещ сънародник, който да е доволен от трайната бедност, в която е потънала голяма част от народа, от топящата се и застаряваща нация, от непрекъснатите остри политически вражди и скандали, корупция, погазване върховенството на закона. Ето защо не бива да се примиряваме с тези и други зловредни явления в обществения живот.
Народът ни също така жестоко е поразен от разяждащото го чувство за несправедливост. Дълбоко е наранена неговата вярна мярка за морал, приличие, ценностна система. Крайно време е и според мен тази истина да се осъзнае както от управляващите, така и от всички управлявали през последните десетилетия, а още по-силно – от кандидатите за властта. Добре известно е, че когато няма справедливост, липсва енергия и воля за действие. Няма надежда. Никога досега при войни, катастрофи, въстания и груб натиск на външни сили толкова много сънародници не са зарязвали стихийно дом и родина, за да търсят спасение и препитание в чужди земи.
Една от причините за тоя печален рекорд се дължи на факта, че основните производствени мощности бяха разграбени или унищожени. А нашата демокрация е твърде деформирана и все още не е защитена в достатъчна степен от ефективна съдебна власт. Тук ще припомня думите на Гаврил Кръстевич. На неговото умение дължим първата със средствата на правото голяма историческа победа – отделянето на Българската църква от гръцката патриаршия и последвалото учредяване на Българската екзархия, която е предвестник на нашата държавност. В качеството си на генерал-губернатор той се обръща към Директората на Източна Румелия: „Правосъдие, господа! Без правосъдие няма държава!“. Споменах името на тоя забравен човек, защото той ни даде и урок по родолюбие. На 6 септември 1885 г. като генерал-губернатор Г. Кръстевич не изпълнява клауза на Берлинския договор от юли 1878 г. и не уведомява Турция за преврата. Смирено приема да бъде детрониран. Скромно и тихо произнася думите: „И аз съм българин. И аз съм за съединение“. А когато го унижават, разкарвайки го във файтона за показ пред чуждите консулства, той отправя само една молба – момата с байрака (Делка, годеницата на Чардафон – б. м.) да не се опира в него.
И все пак силно се надявам, че въпреки всичко нашият корав народ е в състояние да осъществи високата национална цел: България да достигне средноевропейските показатели по икономическо развитие, нови технологии, народно благосъстояние и качество на живота. Тази цел обаче ще остане мираж, непостижим блян без единение на обществото. Знайно е, че закъснял и обеднял народ се въздига, но разединен народ погива. Поради това не трябва да забравяме думите и примера на първия държавник в неосвободената България Георги Раковски: „Любовта към Отечеството превъзхожда всичките световни добродетели“.
Нашият народ плати много висока цена заради безразсъдството на управляващи и противоборството на българи с българи. Независимо от подбудите за това. Отмъстителността е присъща на зли, примитивни, непросветени люде. Загърбването на стари лични, семейни, партийни, етнически, религиозни вражди в името на големи народностни цели е присъщо на хора с чисти помисли и висока нравственост. Политическата култура изисква и при най-горещи спорове да надделява духът на толерантност, търпимост. Стремеж да се чуе, да се разбере и другото гледище. Питам се защо често у нас предубежденията не отстъпват на убежденията и аргументите. И въпреки това продължавам да вярвам, че озлоблението и злепоставянията, които тровят обществената среда, постепенно ще преливат в обстановка „без гняв и пристрастие“ (Sine ira et studio).
Тревожно е, че при направени анкети в 167 страни България заема 123-то място по усещане за общност. До нас е Буркина Фасо. Това обстоятелство разпилява и омаломощава обществената енергия. Ето защо жизнено е необходимо охуленото чувство на колективност и солидарност отново да започне да се възражда.
Напълно споделям усилията на немалко български граждани, които търсят възможности за добронамерено народно единение. Доказано е, че привързаността на всеки от нас към родината зависи от личния ни влог за нейния напредък. Съществува морално правило: Обичаме отечеството преди всичко за доброто, което сме направили за неговия възход. Прилично е, като сме получили всичко от народа си, да осъмваме и замръкваме със съзнанието, че стореното за родината никога не е достатъчно. В условията на демокрация естествено и логично е политици, партии, обществени групи да спорят. Да се състезават за доверието на избирателите. Ала по основните въпроси на националната съдба трябва да има безусловно съгласие. Консенсус. При споровете да се доказват предимствата на политики и програми за народополезни резултати. Държавите са преуспявали, когато са се опирали на обществено съгласие в името на по-високи национални цели. Съгласие, което превъзмогва отколешни омрази и политически противоречия.
Имам лични впечатления от гръцката държавническа традиция. От Константин Караманлис и Андреас Папандреу съм чувал откровения: противопоставят се един на друг на политическата сцена, но винаги са единни, когато отстояват гръцката национална кауза.
През последните години хиляди граждани на други държави получиха български паспорти. Ала не съм сигурен дали всички съзнават своя дълг към нашата страна. В ДПС постоянно се говори за евроатлантически ценности. Потребно е обаче според мен по-често да чуваме от някои хора на Движението и изповедни думи за непоколебима принадлежност към българския народ. Както и за активна позиция срещу всякакви опити за обособяване, сепаратизъм, ерозия на държавността. … Днес на обществени места се чува, че връщането към думата народ в публичната реч не вещае добро за страната. Премиерът Б. Борисов определи българите като „прости“, „лош материал“. Срамна тишина покрива подобни глупави съждения, които са обида за доблестния български народ. Стигнали сме дотам, че и хулата срещу българската държава, произнесена от дежурни тролове с доказана липса на нормалност в интернет пространството, се приема като израз на свободомислие. Ако в някоя анкета се постави въпросът какво ни обединява, може би ще се получат поразителни отговори като този, че вече нямаме нужда от национално единение, защото сме обединени с развити страни в Европейския съюз. Поради това необходимостта обществото да се изведе от духовната парализа няма алтернатива. Защото духовната парализа не е безобидно заболяване, а най-сигурният път към упадъка на народи и държави. В своята история ние имаме ужасен урок: българската държава на цар Иван Александър и цар Иван Шишман, разтрисана, търгувана от васали на чужди интереси, разядена от неспособността да се сплоти около обща идея и спасителна програма, попада в бездната на ужасната петвековна османска робия.
Наистина много са основанията за нашето национална самосъзнание, а най-важното е, че дадохме буквите, четмо и писмо на вси славяни. Но пренебрежителното отношение към духовния гръбнак на националната традиция – българския език, от лица, призвани да го обогатяват и бранят, вече предизвиква безпокойство. Как ли биха реагирали на такава немара възрожденците, които ни дадоха заразяващи примери за опазването на свещеното българско слово! Какво ли би казал първоучителят Неофит Рилски, който изисква, преди да се изучава чужда реч, да се усвои родният български език.
Може само да се съжалява, че наши представители в органите на Европейския съюз продължават да нехаят за печалния факт: с официален документ все още не е признато и провъзгласено, че третата азбука в съюза след латинската и гръцката е българската кирилица. Напоследък в Брюксел се поставят паметни знаци – символи на държавите-членки. В българския кът липсват светите братя Кирил и Методий. А в специален кът е поставен ликът на банкера Атанас Буров. На друго официално табло са изписани имената и образите на видни граждани на страните от Общността. Българският представител е футболист. Другите страни се гордеят със свои сънародници с международни културни измерения. Гърция например е излъчила примата на световната опера Мария Калас. Нима изключителните български оперни певци Борис Христов, Николай Гяуров, Гена Димитрова, световноизвестни български писатели и други наши крупни творчески личности не са достойни за подобна чест!
Ето защо не е излишно постоянно да се припомнят научнообоснованите доказателства на световноизвестния академик Дмитрий Лихачов, че България е държава на духа. Не бива да забравяме и думите на прославения френски президент генерал Шарл дьо Гол. На зададен му въпрос кои нации са важни в човешката история той отговаря: „Четете историята на България.“ Тоя забележителен отговор е даден на голяма пресконференция в Париж още през 1966 г.
Общоизвестно е: в продължение на век след Освобождението нашата държава е била под влияние на чужди зависимости и това е една от причините, че не сме могли да осъществим в пълна мяра с народната енергия и потенциал своето национално обединение.
За голямо съжаление и в новите условия поради прекалено угодничество, слугинаж и необяснимо съгласие с чужди директиви държавата ни пропиля добри възможности, понася големи щети и унижения. Цялата позорна „yes“ политика на първите български преговарящи в Европейския съюз и последвалите ги управленци е по-скоро капитулация, отколкото равнопоставеност на суверенната ни държава в международни взаимоотношения. Страната ни изгуби милиарди евро от антируската политика на правителството на Иван Костов, което не прие големи количества руска газ да преминава през България. И така се появи синият поток към Турция. Изгубихме и огромни приходи от транзитни такси за газовия проект „Южен поток“. Турция се възползва – газопроводът вече е „Турски поток“. Сега държавата ни ще купува от съседната страна по-скъпо газово гориво. Премиерът Бойко Борисов постигна рекорд по угодничество. Той подви опашка пред „началниците“ отвъд океана и Брюксел. Вместо да изпита угризения, той се скъса да се хвали пред американско-българския икономически форум, че е спрял три големи проекта с Русия – „Южен поток“, АЕЦ „Белене“, нефтопровода „Бургас – Александруполис“. Буди недоумение и коленопреклонението на български управленци пред недопустими намеси във вътрешната политика на нашата суверенна държава. Помощник-държавният секретар на САЩ Дейвид Хейл в началото на 2020 г. си позволи публично да унижава народното ни достойнство. Той заявява, че България „наистина е много важна страна за американската визия в Европа“… И затова „САЩ са против втората линия на газопровода „Турски поток“, предназначен за доставка на газ за Югоизточна Европа през България…“ „САЩ ще продължат подкрепата си за Българските въоръжени сили.“ Известно е, че тази подкрепа означава да се лишим от остатъците конвенционално въоръжение и след като унищожихме дори своите ракети, да купуваме прескъпо американско оръжие. Не стига това, но висшият американски чиновник настоява „за реформа на Конституцията“. Вашингтонската администрация ни удостои и с честта да приемем надзорник на държавата за върховенството на закона, корупцията, свободата на медиите… Унизително е наши управници покорно да изпълняват ролята на колониална администрация. Само заради това те не заслужават уважение и доверие.
Ето защо сме длъжни да избираме държавници, които отстояват националните интереси въпреки чужди предписания. Крайно време е българските власти да се избавят от вредни външни зависимости, дори ако се налага и да се провират между Сцила и Харибда. Достойното държавническо поведение не нарушава основни съюзнически задължения, но печели огромни предимства за българския народ. Свидетел съм, че представители на други страни уважават националната доблест, дори когато тя се противопоставя на техни интереси.
Знайно е, че историята обезсмъртява безсребърни защитници на националната чест и покрива с позор васалите на другоземни интереси, продажниците. Заразителен е примерът на стотината спартанци, бранещи прохода Термопилите. Те отказват подкупа от две коли със злато и скъпоценности със заветните думи: „Родината си не продаваме!“ И загиват „под сганта на Ксеркса…“ (Иван Вазов).
Крайно необходимо е според мен националната енергия постоянно да се одухотворява от принципите на човещината и българщината. Ала то едва ли ще бъде възможно, ако не се преодолее трайното обедняване на българския народ. Поради това приоритетите на управляващите би трябвало да отговарят на изискванията за високо догонващо икономическо развитие и качество на живот посредством стратегия за иновационни технологии в българския производствен и възпроизводствен процес.
Сегашните усилия на Европейския съюз са подвластни на цифровата икономика, електронизацията във всички области на стопанството, администрацията, социалните дейности.
Вече е очевидно, че конкуренцията на световния пазар добива нови измерения. Освен САЩ, висок икономически подем постигат Китай и Индия. Малките „тигри“ от Югоизточна Азия – Южна Корея, Виетнам и други, също заявяват своя стремеж за иновационно присъствие в световната стопанска система. За съжаление в тази глобална обстановка страната ни не е влиятелен икономически фактор в Европейския съюз. Водещите компании, технологическите емблеми на обединена Европа продължават да странят от българската стопанска среда. Олигарси и свързани с тях чиновници им затварят вратата за съвместна иновационна производствена дейност. Управляващите нямат дългосрочна, комплексна програма, подкрепена от международните финансови и инвестиционни фактори, за дълбоко структурно реформиране на нашата икономическа действителност. Реална пречка за такова сътрудничество се явява и вредната практика на няколкогодишни рамкови договори по важни инфраструктурни проекти, финансирани от европейските фондове. Не е чудно, че и след изхарчените значителни средства немалко обекти са далеч от съвременното равнище на автоматизацията и информатиката. Необузданата алчност за бързо забогатяване също задържа националния възпроизводителен процес. Показателно е, че над 50 на сто от фирмите у нас не правят забележими капиталови вложения, живеят ден за ден. А светът вече е в преддверието на 5G комуникациите и изкуствения интелект!
Поучителен е примерът на строителите на освободена България. Тогава националният прогрес се осъществява и посредством развитието на железопътната система и свързаната с нея промишлена дейност. За две-три десетилетия родната земя е опасана с железопътна мрежа, надвишаваща в пъти постигнатото в съседни страни, получили независимост десетилетия преди България.
Сегашното недопустимо подценяване на държавната железопътна система за сметка на автомобилните превози поражда вредни последици в областта на икономиката, техническия прогрес, екологията. Нашите влакове се движат пет-шест пъти по-бавно от европейските и със скорост десет пъти по-ниска от скоростните влакове в Китай, Япония и други страни. Поставянето на този проблем в центъра на вниманието на държавата и обществото неминуемо ще доведе не само до модернизация и автоматизация на жп мрежата, но ще допринесе и за развитие на нови индустриални производства.
Необяснимо е защо средищното положение на нашата страна не се осъзнава в достатъчна степен от управляващите. Северозападният район е най-бедният, най-неразвитият в цяла Европа, но не се изгражда коридор №4 – София – Видин. Въпреки наличието на модерен мост през Дунав и многократни напомняния на европейски специалисти за предимствата на тоя международен път. Развитието на комуникацията юг – север, като се използва географското предимство на река Дунав за бързи и евтини връзки през цяла Европа до най-голямото пристанище на континента Ротердам, вече се превръща в насъщна потребност. Няма разумно обяснение защо до безкрайност се бави и изграждането на толкова важния коридор №8 – Адриатическо – Черно море, през Скопие и София. Не се осъзнава от отговорните длъжностни лица, че пренебрегването на предимствата на коридорите 4 и 8 е в интерес на недобронамерени фактори в съседни страни, които целят да се заобиколят удобните български пространства. Така естествено се губи изключителното географско предимство на България като мост и кръстопът между Изтока и Запада, Севера и Юга.
Болезнено тъжна е очевидната истина, че и селското ни стопанство също е в незавидно състояние. Тоталният погром на кооперативното земеделие и животновъдство от прословутите ликвидационни комисии, създадени от правителството на Филип Димитров, причини неизмерима национална беда. Делът в брутния вътрешен продукт в аграрния сектор на икономиката стремително падна – от 19 на сто през 1989 г., до 3,3 на сто през 2019 г. Почти толкова е „приносът“ и на хазарта. От държава, чието селскостопанско производство изхранваше две Българии, днес сме принудени да внасяме над 80 на сто от земеделските продукти за пазара и преработвателната промишленост. Разрушителната стихия в земеделието раздроби уедрената плодна и поливна земя на повече от 20 млн. маломерни парцела. В Южна България тяхната средна големина е 5 декара, в Северна България – 8 декара. Каква производителност и конкурентоспособност може да се очаква от такава структура на българската земя, прочута със своето плодородие! Не стига това, но и двуполюсният характер на сегашното земеделие е с непредвидими последици. Според данни на Евростат фирми, съставляващи под 5 на сто от стопанските субекти в сектора „Земеделие“, стопанисват 85 на сто от обработваемата площ. Останалите под 20% от земята ни се обработват от 220 хил. дребни фермери. Много от тези малки стопанства са в упадък или фалират. България е една от страните, в които субсидиите нямат силно положително въздействие върху брутната добавена стойност в селскостопанския сектор. У нас вече се произвеждат главно зърнени и маслодайни култури. Продукцията не се преработва, а се изнася като суровина. Необяснимо е например безхаберието на служители в аграрното ведомство, които се хвалят, че страната ни е на второ място по износ на суров, непреработен слънчоглед. Такава бе характеристиката на българското селско стопанство преди Втората световна война. Прочутото родно интензивно земеделие, охулено като „комунистическа крепост“, вече е тъжен спомен. Загубата от това възлиза на десетки милиарди добавена стойност и над половин милион работни места.
Разрушеното се възстановява изключително трудно. Много са факторите, които може да съдействат за преодоляването на негативни тенденции в нашето обществено-икономическо развитие. Безспорно е обаче, че възраждането на образователната система задължително трябва да се превърне в общонароден приоритет. Не смяната на формите, а коренна промяна в съдържанието на образователното дело вече е крайно необходима. Не бива да се забравя, че имахме съвършена образователна система, която осигуряваше знания, възпитание и професия на младежите. Възстановяването на изоставени практики в учебното дело би могло да се превърне в основа на съвременното българско образование, призвано да готви не пълни, а умни глави. И да образова и възпитава оправни български граждани, с дълбочинно мислене и богато въображение, способни успешно да се приспособяват към постоянно растящите изисквания на съвременния дигитализиращ се свят.
Доказано е, че равнището на просветата, науката и културата е главната предпоставка за националния прогрес. „Не давай на човека нищо освен необходимото в живота и той ще заживее като скота…“ (Уилям Шекспир). Поради това за духовната сфера е потребно според мен да се полагат много повече грижи. Илюзия е да се говори за социален напредък, когато управляващите се гордеят, че заемаме предно място в света по растеж на военните разходи. В същото време за наука, култура и технологично обновяване на българското производство се осигуряват далеч, далеч по-малко от крайно необходимите средства. Налага се да припомня, че още през 1987 г. в Съвета за духовно развитие при Министерския съвет и Комитета за наука към него създадохме фонд за научно развитие. Освен бюджетните средства, определени за тая цел, в пъти по-високи от сегашните пари за научна и развойна дейност, научният фонд разполагаше още в началото със 150 млн. долара за научни проекти, предназначени за индустриалното и селскостопанското производство.
Тъжно, тревожно е, че вече е налице демографска суперкриза на българското общество. Оправданието, че застаряването на населението и намаляването на раждаемостта съществуват и в други страни, не е утеха. Като следствие на разгромената промишленост и селско стопанство почти половината население в трудоспособна и детеродна възраст напуска страната. Нито едно правителство от изредилите се през тези три десетилетия не видя в този процес главната опасност за съществуването на българската държавност. Първа последица на разразилата се като стихийно бедствие икономическа емиграция е рязкото намаляване прираста на населението, който спадна от около 140 хил. живородени преди 1989 г. до днешните катастрофално ниски за 2019 г. около 60 хил. новородени. Като прибавим към това и световния рекорд по смъртност, който държим според най-авторитетни статистики, страната ни се оказва пред прага на небивала в историята претрансформация на обществото и практическото превръщане на българите, които са държавнотворният народ, в малцинство. В същото време и особено в последните десетина години този проблем се дискутира само преди избори, за да заглъхне след тях, като се припява пак старата песен за магистрали, хъбчета, санирани блокчета, стоманобетон… Ако управляващите не осъзнаят, че демографският проблем е безпрецедентно остър в сравнение с цялата история от Освобождението досега, рискът е да загубим България. Най-разумният път е национално съгласие и приоритетна програма за всестранно стимулиране на качествената раждаемост. Положителен е примерът в това отношение на Унгария, Гърция, Русия…
Без каквото и да е основание управляващите си затварят очите пред тъжната картина и начина на живот в циганските квартали и махали. След 1990 г. те се удвоиха и продължават да се множат и разширяват. Действителността тук е повече от тревожна: 87 на сто са с основно или по-ниско образование, едва 20 на сто имат работа и тя е предимно временна. Младите безработни са 60 на сто, в детските градини са обхванати едва 5 на сто от бедстващите невръстни и т. н. Употребих думата „цигански“ квартали и махали, тъй като не мога да си представя поемата „Цигани“ на великия Пушкин да се преименува на „Роми“; Азучена от операта „Трубадур“ на Джузепе Верди, Кармен от едноименната опера на Жорж Бизе да се наричат ромки, „Цигански барон“ от Йохан Щраус-син, „Цигански напеви“ на Сарасате, „Цигански балади“ от Федерико Лорка, циганските кътове за веселие в Русия, живописно описани от Лев Толстой и Фьодор Достоевски, да се преименуват на ромски. Разбира се, не е лошо да се ползва едното и другото име на тоя етнос. Далеч по-важно е да се полагат действителни, а не лицемерни грижи за неговото приобщаване към единния български народ. Защото подценяването на проблема с безработицата и беднотията е с крайно вредни последици за нашата народностна общност.
Световната история е доказала, че прогресът на държавите е в пряка зависимост от това как системите, институциите осъществяват стопанско-организаторските, културно-възпитателните и защитните функции на държавата. Патихме от грубото и безумно разрушаване на добре действащи структури в управлението. Особено важно е личностите, които обществото избира или назначава на отговорни постове, да са на висотата на своите отговорности. През последните години у нас се създадоха прекалено много министерства, агенции и други държавни служби. Администрацията неудържимо нараства, поради което публичните разходи на всеки граждани за нейната издръжка стремглаво се увеличават. Перестройчици и нови демократи се нахвърлиха например срещу високите спортни резултати, постигнати през годините на социализма, обявявайки ги за „комунистическа витрина“. В резултат спортните постижения на българските атлети сега са несравнимо по-ниски от постигнатото до 1990 г. В същото време е създадено Министерство на младежта и спорта, въпреки че отговорност за физическото и моралното здраве на младото поколение носят Министерството на образованието и науката, Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, Министерството на здравеопазването и други ведомства. Едновременно с това съществува държавна агенция за работа с младежта и децата.
Появи се и най-остра водна криза в много селища, а хората плащат десетки пъти повече за водоснабдяване в сравнение с „лошия социализъм“. И в тая жизненоважна област цари хаос. Отговорността за управлението на водния сектор е поверена на няколко министерства. Заради бърза и лесна печалба с явното и мълчаливо съгласие на контролни институции и длъжностни лица България се превръща в бунище на вредни отпадъци, внасяни от чужбина. И за това са отговорни няколко министерства и ведомства, които безотговорно си прехвърлят задълженията. За такива неразбории и своеобразен управленчески хаос народът казва: „Много баби – хилаво дете.“ Ето защо освен будещия възмущение конфликт на лични и корпоративни интереси вече е налице и конфликт на правомощия. Това увеличава публичните разходи, създава условия за корупция и безотговорност на длъжностните лица.
Общоизвестно е, че партии и другите обществени образувания са гръбнак, същност на демокрацията. Най-важно е обаче кои стоят начело, какви са качествата на така наречените партийни елити. Свикнахме с едно безобразие: политици да прелитат от партия в партия. Налице е странното българско явление, нека го нарека, политическо пазаруване. Не са малко лицата, които постоянно сменят партийната си принадлежност пред смаяните погледи на избирателите.
Така прехвален специалист прелита от държавна служба в СДС в политическо движение. Той е на висока длъжност в НДСВ, кандидат е за депутат от БСП, народен представител от коалиционна партия. И стига до член на правителствения екип на ГЕРБ. Мнозина в навалицата на управляващите поради неприкрити лични интереси имат сходно криволичещо политическо поведение. В управлението е загнездено посредствено лице, което след отчаяни усилия да се издигне в районна организация на БСП, се присламчва към ГЕРБ. Син на изявен полковник от МВР и партиен секретар в управляващата в миналото партия зарязва своята професия, защото трябва да се деполитизира и да напусне БКП, на която е всеотдаен войн. Въздигнат и с чужда помощ на управленски връх, Б.М.Б. става досаден хулник на комунистите, от чиито среди произлиза…
Всички жадуваме за образцово управление, което ни учи и възпитава сами да се управляваме. Ала не може да не предизвика обществено недоволство присъствието на безличия, лишени от култура, професионализъм, морални добродетели на високи държавни и обществени длъжности. Възмутително е невежи, корумпирани хора да се кипрят на управленчески постове и да обричат на провал всяка работа, до която се докосват. Да си припомним древната притча за това кой стои отпред. В пустинята се сблъскали стадо овни и стадо лъвове. Лъвовете били предвождани от овен, овните – от лъв. Победили овните начело с лъв…
Унижение е за държавата в условия на демокрация крайно ниското доверие във върховни органи на властта и управлението. Народното събрание се ползва с около 10 на сто доверие, съдебната система – 12 на сто, правителството – с 20 на сто. А купуването на избиратели и недействителните гласове също са постоянна практика в изборния процес. Олигархично-корупционната и клиентелистка система на управление разяжда, руши държавността. Поради всичко това е наложително тези и други факти, показатели за деформирана демокрация, да предизвикват активна обществена работа и борба за коренна промяна.
И като заключение: съвременният глобализиран свят се тресе от противоречия. Несекващите стремежи на САЩ за световно господство вече се сблъскват с новата реалност на многополюсен свят. Непредвидимо е как ще се развият икономическото съперничество между САЩ и Китай, острите разногласия между САЩ и Русия, интеграционните процеси в Европейския съюз, противоречията на Балканите и в Близкия Изток, проблемите на екологията и устойчивото развитие, пандемиите… В тая взривоопасна геостратегическа обстановка най-важно е мъдро да се определя мястото и ролята на нашата държава. А всички заедно да допринасяме за нейния неспирен социално-икономически и културен напредък.
Това според мен е условието България да заема достойно място сред прогресиращите народи и държави докато свят светува“. Книгата „ПОВРАТИ“ на Георги Йорданов е разделена на две части. Първата е „От Ялта до Малта“, в нея заглавията са красноречиви: „По волята на победителите“, „В съветската сфера на влияние“, „Зашеметяващата промяна“ (Развенчаването на Сталин и политиката на Хрушчов) „Блоковото противопоставяне“, „Въображаемата „шестнайста република“, „Последици от студената война“ и „Преустройство и разпад“. За Отечеството“ е назовал и последната глава от „Заник и след това“, в която разглежда както „Предвестията за съдбовни проблеми“ и Буреносният ноември 1989 г., трите десетилетия след него, като не престава да си задава въпроса, който не му дава мира: „Къде отиваш, Отечество“? Епицентър.бг