Днес всички цитираме „Съединението прави силата“ и повтаряме, че то е основата на успеха. Чувам обвинения, че в Народното събрание сме орел, рак и щука и че не се съобразяваме с девиза, написан над дверите му, но аз имам няколко крамолни въпроса по този повод:
На първо място дали Съединението е абсолютно понятие или все пак то трябва да е свързано с някакава кауза, в нашия случай НАЦИОНАЛНА?
Дали всяко Съединение (според Тълковния речник – Събиране в едно, обединяване) е достойно за възхваляване или само онова, което е в ползу Роду ( Род пак там 3 значение – Народ. Български род)?
Може ли Съединението да е механично, като сбор от противоположни, често пъти антагонистични възгледи за състоянието на държавата и перспективите й?
Аз лично, дори и с риска да бъда обвинен, че не работя за Съединението, няма как да се събера в едно или да се обединя с онези, независимо от партийната им принадлежност, за които:
– здравето е стока, а грижата за него – услуга,
– образованието е само пари, които следват ученика, а не е просветителска дейност, насочена към даване на знания,
– социалната политика е подаяние, а не загриженост за изпадналите в беда,
– природните богатства са средство за личностно обогатяване, а не за просперитет на цялата държава,
– България е единствено и само верен съюзник без право на собствено мнение и действия по отстояване на националните си интереси…
Съединението прави силата тогава, когато народът осъзнае, че само той е суверен на съдбата си и се бори за бъдещето си, преодолявайки страх и апатия!
ОЩЕ ВЕДНЪЖ -ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!
НЕКА НАПЪЛНИМ СЪС СМИСЪЛ ДЕВИЗА НА ДЪРЖАВАТА НИ!
НЕКА НЕ ЗАБРАВЯМЕ, ЧЕ ЗА ДНЕШНИТЕ ДЕЛА ЩЕ НИ СЪДЯТ СЕЛДАВЩИТЕ ПОКОЛЕНИЯ!
ДА НАПРАВИМ ТАКА, ЧЕ ТЕ ДА СЕ ГОРДЕЯТ С НАС, А НЕ ДА СЕ СРАМУВАТ ОТ ДЕЯНИЯТА НИ!
В ТАЗИ ВРЪЗКА НАКРАЯ КАТО ПРАЗНИЧЕН ПОДАРЪК И ТЕМА ЗА РАЗМИСЪЛ – БЕЗСМЪРТНОТО ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ВЕЛИКИЯ ВАПЦАРОВ:
ИСТОРИЯ
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде…“
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
Източник: Сливен ДНЕС и УТРЕ
